Тайната на живота II

Когато стигнахме до болницата, дъждът беше все толкова силен, гръмотевиците така оглушителни, че не можех да чуя нищо друго освен тях. Колата спя и ние слязохме на паркинга. Той не беше далеч от болничната сграда, но все пак, докато успеем да стигнем до там и тримата бяхме мокри до кости. Спряхме във фоайето и тогава Антон ми каза:

- Така... дошли сме тук за да зарадваме Георги, а ти изглеждаш така,
все едно отиваме на погребение...
Отново не отговорих. Погледнах го с насълзени очи, след това се обърнах
към баща му, който в този момент питаше къде точно се намира стаята на Георги.
- Ето... вземи това. - Антон ми подаде пакетче салфетки.
- Благодаря. - промълвих аз.
- Ха-ха. Това е първата дума, която те чувам да казваш откакто те взехме от училището.
Смехът му никак не ми хареса. Как можеше да дори да се усмихва в такъв момент. Наш много близък приятел беше в болница и кой знае какво можеше да му се е случило.
- Стаята се намира на 3-тия етаж. Хайде, тръгвайте, не ме гледайте така!
Отидете да видите как е вашият приятел.
-Добре, чичо Вальо и... благодаря ти, че ни докара.
-Няма нищо, малката...

Аз и Антон почти тичахме нагоре по стълбите и когато стигнахме до стаята, той спря пред вратата, но не я отвори...
- Хей, знаеш ли... влез сама.
- Защо? Георги е наш приятел и много би се зарадвал да ни види... и двамата.
- Да, знам това, но повече би се зарадвал да види теб. Влез да го видиш как е.
А през това време аз ще изтичам навън да му взема нещо от близкото магазинче... Ако искаш, кажи му, че ти си ме пратила.
- Хех, добре. Както искаш, но не се бави много.
- Няма, спокойно. До после.
- Чао, Тони.
Той се обърна и тръгна надолу по стълбите. Загледах се в него докато се отдалечаваше и се замислих колко добър човек е той всъщност. Знаеше, че вчера аз с Георги се скарахме и искаше да ме остави насаме с него, за да си оправим отношенията. Натиснах дръжката на вратата и баво я отворих. На леглото седеше той – моят най-добър приятел, човек, за когото бих направила абсолютно всичко. Не ме забеляза веднага, гледаше през прозореца и наблюдаваше дъжда. Аз не казах нищо, не исках да го стресна.

Чудех се за какво ли си мисли в този момент... На пръв поглед му нямаше нищо, като изключим гипсирания му крак. Тогава забелзях, че държи нещо в ръцете си. Някаква тетрадка може би... Опитваше се да напише нещо, но очевидно не се справяше, причината беше, че има гипс и на едната ръка...

Как можах да не забележа още в самото начало? Това обаче не беше важно сега, трябваше да кажа нещо, да го заговоря, да му обясня...

Докато разсъждавах така, изведнъж той каза:
- Ани... чудех се дали ще дойдеш. Нямах представа дали ще го направиш след това, което се случи вчера...

Отново без да кажа нищо отидох до него и го прегърнах.
- Исках да ти напиша бележка... нещо като извинително писмо и да го дам на Антон. Той каза, че ще дойде пак...
- Ах... Антон... той...
- Какво той?
- Няма значение, виж много съжалявам за всичко, което казах вчера... Извинявай...
- Недей, Ани, аз бях виновен...
- Но, зарежи това! Не те попитах как си, как се случи това?
- Ха-ха, може да се каже, че и затова съм си виновен аз... След като се разделихме вчера бях толкова ядосан от случилото се, че не внимавах как пресичам и следователно ме блъсна кола... Но, от всяка ситуация можеш да си извадиш поука.
- И каква е поуката?
- Лично за мен е такава: не се карай за глупости с приятелите си, защото можеш да пострадаш от това.

При тези думи и двамата се засмяхме.
- Така и не ти казах колко много означаваш за мен, Георги. Не знам какво ще правя без твоето приятелство...
Някой отвори врата на стаята. Беше Антон и носеше кутия с бонбони:
-Да не би да ви преча...
-Не, ни най-малко-отговорихме двамата в един глас.

В този момент Героги се приближи до мен и ме целуна. Беше толкова неочаквано, че не можах да реагирам:

- Обичам те, Ани... Влюбен съм в теб от много време, но нямах смелост да ти го кажа... Писмото, което исках да ти напиша... не беше само, за да ти се извиня за вчера...

Вместо да отговоря, на свой ред аз го целунах. Всъщност това, за което се скарахме вчера беше именно, защото едно момиче се закачаше с него, а аз... аз просто ревнувах...

Така приключи цялата история... Тръгнах към вкъщи пеша, като още веднъш благодарих на Антон и чичо Вальо. Вече не валеше дъжд, времето беше слънчево и приятно.

Тази вечер спах спокойно. Отново сънувах този странен човек с жълти очи, но този път...
- Мисля, че вече си разбрала, миличка.
- Да съм разбрала какво?
- Хайде сега. Тайната на живота.
- Тайната на живота?
- Именно, сега ми кажи, каква е тя?
- Може би... може би: никой не може да живее без да има до него хора,
които да обича... които да го обичат...
- Браво.
- И... че не бива да се кара с тях поради каквито и да било причини... че трябва да си прощаваме един на друг.
- Точно така!

Отново този звук. Мразя го този будилник...

Ходех всеки ден до болницата, докато Георги се възстанови напълно. Може да се каже, че бях най-щастливото момиче на света. И вече нигока не видях в съня си този странен човек с жълти очи. И все пак... не можах да забравя, колко много ми приличаше Антон на този човек в онзи така далечен дъждовен ден...