Момчето с мрачното лице крачи бързо по мократа трева, забравяйки, че обувките му са скъсани. Краката му може би замръзват, но той нищо не усеща вече и върви все по тревата, гази в калта, а пътят до него води към безкрая. Плътно зад Павел върви Надеждата и кротко се усмихва, забила поглед в гърба на спътника си. Дрехите й са раздрани, а тялото и лицето й са покрити с дълбоки рани, които отблъскват и плашат с грозотата си. Тя цялата сияе като малка светлинка в непрогледна тъма. По пътя край тях минават хора, но Павел не им обръща внимание. Никой от тях не ги вижда, но Надеждата гледа с интерес зад гърбовете им. Ето един, който мъкне след себе си Завистта... или друг-хванал за ръка Злобата, която шумно ругае с усмивката си на клоун. Любовта върви зад едно красиво момиче и сплита косата й. Момичето плаче и изведнъж на Надеждата й се приисква да повърви зад нея. Сякаш усетил това Павел поглежда своята другарка и й казва:
- Беше ми спътница цял живот... не можеш да ме изоставиш точно накрая.
- Не, аз не бих те изоставила заради никой друг на този свят! - гласът й звучи меко и спокойно.
- Ние вече не сме на онзи свят. - отвръща Павел и отмества поглед към минаващите покрай него хора.
- Кога ще приключи пътуването? - пита тя и докосва една от раните на гърдите си.
- Когато видя невидимата част от моя живот, която съм изпуснал докато все още бях човек... Знаеш, че хората не виждат много неща и когато умрат могат да разберат Смисъла... както и да видят кои са били важните хора.
- Да, знам. Но съм наистина уморена...
Надеждата въздъхва, внезапно от небето се изсипва порой и също толкова внезапно спира.
Павел изцежда водата от косата си и отново се обръща към спътницата си:
- Съжалявам за раните, скъпа моя... Те са виновни.
Той прави знак с ръката си, с който обхваща всички вървящи по пътя. Накрая се спира на група от няколко момчета и момичета, която бързо отминава. Зад тях вървят Предателството и Лицемерието и злобно се усмихват.
- Те ли те оставиха съвсем сам когато имаше най-голяма нужда от тях? - попита Надеждата.
- Да, те бяха. Коя е тяхната рана? Голяма ли е?
- Разбира се. Ти ги считаше за приятели и им имаше пълно доверие. Ето тази тук. - Надеждата посочва една от раните около сърцето си и лицето й се свива от болка.
- Стига. - казва Павел и двамата кротко продължават пътя, който води към Вечния покой.

Изведнъж до тях се приближава симпатично момиче, което също гази през калта, а зад гърба й върви Обичта. Павел поглежда с нежност малкото бледо лице на момичето и се опитва да го докосне, но Надеждата вяло му напомня:
- Знаеш, че тя не те вижда. Ще дойде ден когато отново ще сте заедно, но сега тя е просто сянка, все още принадлежи на живите.
След кратка пауза тя добавя:
- Ти твърде рано напусна онзи свят... така млад, така силен и добър.
Павел не отговаря, а гледа към своята любима, която продължава да върви до него, а не отминава като всички останали. След миг той се сепва и пита Надеждата:
- Имаш ли рани от нея?
- Не... всъщност, благодарение на нея съм все още жива.
Надеждата се усмихва широко и грейва слънце. То гали лицето на Павел и въпреки, че той вече не усеща нищо с тялото си, се опитва да си спомни колко хубаво беше да усещаш слънцето върху кожата си.

Пътят е преполовен, когато в калта се чуват стъпки на хора. Скоро те се изравняват с Павел и любимата му Снежана и в техните сенки той разпознава семейството си. Майка му и баща му вървят с тъжни лица и сплетени една в друга ръце. Малко зад тях върви Загрижеността. Павел се обръща към Надеждата и я пита:
- Къде бяха те досега?
Тя се усмихва снизходително и отговаря с мекия си глас:
- Винаги са били зад теб, но чак сега, когато преполовихме житейския ти път, те разбраха и подкрепиха мечтите и бляновете ти..
- Не знаех, че са го направили. Винаги се чувствах толкова неразбран...
Павел ги поглежда и в погледа му се чете съжаление за пропиляната възможност да им докаже колко много ги бе обичал.

Тревата, по която вървят е все така кална. По пътя край тях минават негови познати, бивши приятелки и всеки от тях води след себе си някоя от хилядите човешки черти. Павел поглежда някои от тях и навежда разочаровано глава. Надеждата вижда това и го пита:
- Какво има?
- Мислех, че някои от тях ще вървят тук до мен, по моя кален и труден път... Щом ги няма сега, значи не са го правели и когато съм бил жив, нали?
- Да.. но няма смисъл да съжаляваш, не са си заслужавали. Хората често се лъжат...
Мисълта й е прекъсната от шумът на тих, бърз бяг. Високо и слабо момче се приближава и за миг върви с Павел, семейството и любимата му. После изостава и скоро пак ги настига с тихия си бяг... Малко след това всичко се повтаря отново и отново.
Павел поглежда зад гърба му и там вижда Приятелството. Учудва се, след което слага ръка на очите си и ги притиска с мъка. Предположил, че Надеждата ще го попита за момчето той се обръща към нея и й казва:
- Това е Мариян. Беше с 2 години по-малък от мен. Виждахме се много рядко, въпреки че той постоянно ме търсеше... Мисля, че ми се възхищаваше. Колко съм глупав!
- Не си го оценявал както заслужава...
- Защо хората не могат да разбират кои са Истинските...
-Защото са хора. Да грешат е основното им качество.

Тишината обгръща всичко, а лицето на Павел става все по-угрижено и тъжно. Разбира грешките си, но не може вече да ги поправи. Безпомощен е. Гласът на Надеждата го разсейва от мислите му:
- Пътят ти скоро приключва.
Той я поглежда почти изплашено и пита:
- Само това ли са хората, които са били истински с мен през целия ми живот?Но аз познавах толкова много момичета, момчета... С толкова хора съм излизал, споделял съм им много. Къде са?
- Те минаха вече по пътя до нас, не ги ли видя?От тях са ми всички драскотини...
-Но пътя до нас не е моят!
- Знам.. ти избра трудния път, а онзи там.. -Надеждата посочва сухия асфалт- онзи там е лесния. Огледай се. Сенките, които крачат в калта с теб сега те обичаха истински в миналия ти живот.
- Тогава в колко много други съм се лъгал...
- Това вече няма значение. Би трябвало да се радваш... Вървяла съм с много като теб по техните отвъдни пътища. Някои от тях извървяха този път сами, без никой до тях. Такива са били и в земния си живот. Ти си от щастливците.
Павел я поглежда и отвръща на кротката й усмивка:
- Права си... Трябваше да умра, за да разбера толкова много неща!

Надеждата го хваща за ръка и за първи път през пътуването застава до него. После забързва крачка и го повежда към края на неговия живот, към края на пътя. Павел осъзнава, че сега наистина умира. За живите си близки, които още бяха на земята той беше умрял преди 3 дни... но той умираше едва сега. Душата му бе получила отговорите, намерила бе Смисъла и сега пристъпва към своя Вечен покой. Той поглежда още веднъж хората, вървели с него не само сега, но и през целия му земен живот. Усмихва се тъжно... всичко бавно изчезва, той вижда само Надеждата, която не го бе напускала никога. Скоро кротката й усмивка също изчезва...

А на земята вали тих, спокоен дъжд. Цветята на гроба на Павел лекичко се поклащат от вятъра, настъпва Вечният покой...

crazy_teen4e
27 Апр 2008 г.

Коментари: 3
Shemet_ #1, 28 Апр 2008 г.
tova ne go li puskat za vtori put O.o
Servantes #2, 28 Апр 2008 г.
Тръпки ме побиха. Много е страшно.
Ангелушка #3, 23 Май 2008 г.
Евала!!!