Всичко и всички, но не и теб

Толкова е тихо... Боже, такава тишина... Никога преди не е било така тихо! Никога... Винаги в главата са отеквали последните думи, изречени от теб „До скоро, ще ми липсваш” или просто „Обичам те”. Но сега не чувам нищо! Нищо не помня, нищо не знам... Колко ли време лежа без да помръдвам, колко ли време гледам в тъмата? Колкото повече гледам в стаята, толкова повече се уверявам, че тук няма нищо! Да, тъмно е.. но лунните лъчи процеждат се през малкото отворче на прозореца, би трябвало да видя нещо, но стаята ми сякаш няма край – безкрайна бездна на самотата...

Хладният въздух отвън едва влизаше през малкия отвор... Толкова лек полъх на свежест, а аз усещах го, сякаш лед сковава лицето ми. Не можех да помръдна... страхът бе сковал тялото ми... просто не можех...

Гледам... но защо нищо не виждам! До преди малко виждах шкафчето до мен, нощната лампа, макар и изгасена... Сега всичко изчезна, сякаш вдън земя!

Какво ли потрепва в онзи ъгъл?! Присвих очи, за да видя... да... виждах нещо. Това беше ти! Идваш към мен... но изглеждаш някак нереален. Исках да те докосна... но не можех да помръдна.

Къде отива той? Нима не ме видя? „Стой! Искам да останеш...” Тишината не се разцепи от моя вик, защото гласът ми не се чуваше! Та аз дори устните си не можех да помръдна. Защо?! Какво става. „Къде отиваш???” Не можех да изтичам при него и да го спра. А той си отиваше! Изведнъж образът му избледня и потъна в мрака... Но как? Аз не мога да разбера! До преди миг той беше тук, нима можеше да изчезне така?

Вятърът духна силно и прозореца се отвори с леко скърцане. Въздуха, който сега влизаше беше горещ! Сякаш навън бошуваха огнени пламъци от Ада! Въздухът изгаряше лицето ми. Де да можех да затворя прозореца! Опитвах се, с всеки мускул от тялото си се опитвах да помръдна и ето че успях! Бързо бутнах прозореца, но при докосването ми, стъклото се счупи! Остана рамката му, която се полюшваше от вятъра. Каква топлина! Все едно съм в Ада и чакам Дявола да дойде всеки един момент... Никой не дойде.. Аз отново се уплаших и огледах се около мен... Как мразех тъмнината! Как мразях огъня! Как мразя звуци от счупени стъкла... Мразя да не мога да се движа! Мразех луната... Мразех и теб! Но всичко което мразех... наведнъж се появи. Страхувах се какво следва... Но от всичко най се страхувах да не дойдеш ти! Не исках пак да те викам, не искам да ти казвам „Остани” , не искам ме виждаш, не искам да плача, не искам да чувам за теб! Всичко бих изтърпяла, всяка болка, всеки звук... Всичко и всички... но не и теб...