За нея

Тя танцуваше най-добре от кое да е момиче в училищния балет, а и всеки от публиката би могъл да се закълне, че тя също така изглеждаше по-добре от останалите. Това последно твърдение обаче се дължеше по-скоро на зрителна измама – Паулина беше създателката на балета и като такава имаше правото да избира неговите членки, а притежаваше достатъчно суета да избере всички останали момичета, така че да се сливат по външност – всички руси, светлооки, височки и стройни, винаги принудени от нея да се обличат в бяло по време на представленията, докато тя самата беше чернокоса, нисичка, с хубави тъмни очи, по-пищно сложена и винаги облечена в черно. Определено нейният образ се отделяше от този на останалите и се запечатваше в съзнанието на наблюдателите. Това, разбира се, целеше и тя... Само че един страничен наблюдател, възхитен от нейния истински талант да танцува и открояващия й се вид, едва ли би се впуснал в подобно задълбочено разследване на нейната психика, естествено.

Танцът свърши и момичетата се поклониха, зарадвани от множеството аплодисменти.
- Прекрасни бяхте! – каза им Паулина след това в съблекалнята – Ставате все по-добри...
- Мерси, мерси! – усмихнаха се те – Но все пак никога няма да сме добри колкото теб...
- Не ме ласкайте излишно – с престорено строг тон отвърна и, приключила вече и последната част от тоалета си, излезе навън.
Следваха я погледите на дузина възхитени, любопитни и завистливи погледи, но тя отдавна беше свикнала с това и вече не й правеше впечатление. Тогава обаче от тълпата излезе едно усмихнато момче, което се приближи до нея.

- Хей, голям почитател съм ти и отдавна искам да се запозная с теб – развълнувано започна той, а синьо-зелените му очи блестяха по такъв начин, че Паулина веднага реши, че по-красиви досега не е виждала в живота си.
- Разбира се – каза тя, някак трогната, на което сама се изненада, тъй като непрекъснато й се случваше да се запознава по подобен начин с момчета. Само че в този имаше нещо... нещо специално, или поне така го чувстваше със сърцето си.
След като си казаха имената и размениха основна информация един за друг, двамата се разбраха по-късно вечерта да излязат на кафе.

По пътя към къщи Паулина си тананикаше щастливо една песничка и вървеше по-бързо от обикновено. Като изключим изявите й в танците, тя не водеше особено вълнуващ живот. В училище беше отличничка, родителите й наистина се гордееха с нея. Но тя не обичаше да ходи често по дискотеки, нито да се събира или дори да общува с твърде много хора. Предпочиташе да прекарва вечерите си вкъщи, над някоя книжка или пред телевизора. Противно на мнението на повечето хора, тя нямаше много приятели. Дори с момичетата от балета общуваше главно по въпросите, свързани със съвместната им работа. Имаше си само една истинска приятелка. Причината за всички това беше нейната взискателност към хората – Паулина не общуваше с кого да е, тя искаше близките й да са искрени, добри и интелигентни хора, от добро училище, с добро възпитание и държание. Ако човекът срещу нея не отговаряше на тези критерии, тя просто издигаше въображаема стена помежду им и общуването се прекратяваше до минималното необходимо. Да, бихме могли да я наречем саможиво момиче, но въпреки това нямаше как да се отрече, че въпреки привидната студенина и взискателност, тя криеше голямо и топло сърце.

И ето сега, след една единствена среща с Иво тя се чувстваше тъй развълнувана, че й идеше да полети...
Обличаше си дрехите за вечерта с голямо внимание и междувременно си пееше една от любимите си песни. Всъщност тя имаше наистина извънредно приятен глас!
“Май трябваше да се запиша в училищния хор вместо в балета”, каза си тя на ум и безгрижно се засмя на глас. След това взе малката си чантичка и излезе.

Когато стигна до заведението, Иво вече я чакаше там. Паулина критично го огледа, търсейки някакъв недостатък във външността му поне. Той беше симпатично момче, дори красиво, но красиво не по класическия модел, а по-скоро по един интересен езкотичен начин.
- Ти по принцип с какво се занимаваш през свободното си време? – попита тя, докато чакаха сервитьорката да им донесе поръчката – Имаш ли си хоби или нещо такова?
- Да, аз всъщност свиря в една метъл група – ентусиазирано отговори той – Наистина сме добри, всички от групата! Дори наскоро едни наши конкуренти се опитаха да ни вземат певицата, но не им се получи работата... Трябва да дойдеш да ни чуеш някой път!
- Непременно – засмя се тя, зарадвана от това, че той явно е талантливо момче, а не просто някой обикновен.

Разговаряха още час-два, през които се забавляваха и смяха много. След това той я покани у тях. Паулина беше вече на осемнадесет, а и беше изключително запленена от Иво, плюс това импулсивността беше един от най-сериозните й недостатъци.
- Да – кимна тя засмяна – ще дойда с теб у вас.
И така, те прекараха една извънредно страстна нощ...
На сутринта обаче Паулина беше грубо събудена от грубия глас на Иво:
- Хайде ставай, че нашите ще се приберат всеки момент! Ще те закарам до вас...
Тя се стресна от този негов тон, но премълча разочарованието си. По-късно по пътя в колата тя го попита дали ще се видят отново, а той отвърна:
- Не мисля... Беше ми много приятно с теб, но не искам гаджето ми да заподозре нещо, не ми е особено приятно да я лъжа.
В този момент Паулина имаше чувството, че някой й е ударил наистина силна плесница, дори усети почти физическа болка след неговото изказване.
- Ти... ти имаш гадже? – плахо прошепна тя.
- Ами разбира се! – тросна й се Иво – Ти какво си помисли...? Това между нас с теб не беше сериозно, просто едно приятно прекарване, “глътка свеж въздух” така да се каже. Предполагам, че такава като теб отдавна е свикнала с тези неща. Още повече че с такава готовност се хвърли в леглото ми... Винаги съм се чудил защо вие жените сте тъй леки!
Сълзите напираха в очите й, но проклета да беше ако го оставеше да види какво и причинява с обидите си! За щастие пристигнаха пред дома й бързо... С геройско търпение тя слезе от колата и дори успя да измънка едно “довиждане” преди да се прибере в апартамента и да рухне на леглото от плач.

- Това няма да му се размине! – закани се тя – Наистина, няма да му се размине!
Няколко дни й трябваха да се отърси от мъката и да се върне към спокойния си начин на живот, поне привидно. През деня се разсейваше с училището и танците, но вечерите идваха все по-ужасяващи и самотни отпреди. Изгаряше я споменът за онази единствена нощ, за която сега си припомняше с голяма доза срам и отвращение към самата себе си. Негодникът беше прав, наистина твърде лесно му се беше отдала! Ах, как болеше истината понякога... И все пак това не му даваше право да се отнася с нея по този начин!

Една събота сутрин, докато лежеше в леглото си и четеше градския вестник, Паулина се спря на едно голямо заглавие – “Ще се проведе концерт на софийските метъл групи! Ще бъдат оценявани от достойно жури и на най-добрите ще бъде предоставена възможността да пеят в чужбина!”
Планът й се създаде веднага щом прочете още една обява по-надолу. За първи път от дни насам тя успя да се усмихне истински. Посегна към телефона...

Дойде денят на големия концерт. Имаше хора от всякакви възрасти, но разбира преобладаваха тийнейджърите. В началото минаха няколко сравнително слаби групи. Всички предварително знаеха, че добрите винаги ги оставят да пеят по-късно.
И така, дойде ред на групата на Иво... Бяха наистина блестящи! Той наистина се беше притеснявал, но след като свършиха изпълнението си, беше уверен, че нищо не може да им отнеме първото място. Имаше само една група, която можеше да ги конкурира, но те все пак бяха без певица... Беше чул, че тази вечер ще пеят последни. Може би си бяха намерили някоя нова, но той искрено се съмняваше да е някоя добра – такива неща се разчуваха...

- Ето и последните ни участници тази вечер – групата Bloody Revenge...
Въпросната група излезе на сцената. Между тях имаше и едно момиче... Красиво момиче, облечено в черно и с черна маска на лицето... Странно, нещо у нея му изглеждаше страшно познато...
- ...с тяхната нова солистка, чието име ще остане в тайна за публиката!
Иво беше наистина заинтригуван от тази мистериозна певица и с нетърпение я чакаше да запее… А когато тя го направи той зяпна от изненада – досега не беше чувал толкова мелодичен и приятен глас, а и отново някак познат...

А тя пееше:
- Without the mask where will you hide? Can’t find yourself, lost in your lies… - “Без маската къде ли ще се скриеш? Не можеш да намериш себе си, изгубен в своите лъжи” – I know the truth now, I know who you are and I don’t love you any more! It never was and never will be… - “Знам истината сега, знам кой си и не те обичам вече! Никога не е било и няма и да бъде...”
На финала на песента тя свали маската си и я хвърли в краката на Иво.
- Паулина... – едва успя да промълви той, смутен до дъното на душата си.
Два погледа се срещнаха – на кафевите и пъстрите очи, и между тях премина искра. Едните обвиняваха, другите съжаляваха, едните се смееха, другите изразяваха тъгата от осъзнатата загуба в миналото...
“Господи, колко е красива само тя сега...”
“Господи, колко го мразя...”
Един познат край... или едно ново начало?