За теб

Животът е ледена крепост, от която няма измъкване и ти си в центъра й. Всичко е като огромен лабиринт и ти трябва да намериш Изхода. Всички Изходи си приличат. Виждаш Светлината и мислиш, че си успял да избягаш, но НЕ! Отново си сгрешил и отново сломен се връщаш в началото на всичко. Надеждата че ще успееш започва да гасне...И така хиляди пъти.

Опитваш се да не се предаваш, но често лутането те уморява, отчайваш се и се свиваш сломен в някой студен ъгъл и започваш да плачеш неспирно молейки се за Края...

Търсиш причина да продължиш напред и намираш! Сещаш се за хубавите неща които в крайна сметка са просто мечти и неосъществени желания... Но именно те ти подават ръка за да се изправиш и отново да продължиш напред малко по-силен и уверен, че този път ще успееш да Избягаш.

И когато за пореден път Светлината проблесне в очите ти, когато усетиш малко Топлина и протегнеш ръка към Щастието и Свободата, Студът те грабва и отново те прегъща с ледените си ръце. За пореден път разбираш, че това пак е грешния път...
Луташ се с месеци в Ледения Замък... Вече започваш да свикваш. Бориш се, но си Забравил за какво. Свикнал си! Осъзнаваш, че лош или не, това все пак е твоя свят и въпреки силата на Болката и Мъката, ти си техен Господар. Вече не вярваш на почти нищо от това, което си Обичал и на, което си вярвал. Мислите, които са ти подавали ръка вече не са толкова силни. В обруленото ти сърце е останало само това, което силната Вихружка не е помела. За сега...

Ставаш по - устойчив на проблемите. Вече малко неща са достатъчно силни, за да те наранят. Дори спираш да търсиш Изхода, защото сега не боли. И само от време на време се сещаш за Светлината и Топлината за, които си плакал и молил свит в студения мрачен ъгъл...

И така едва ли не се превръщаш в това срещу, което си се борил толкова много време. Докато в един момент не се сещаш за всичко, което е Било, за хилядите спомени, всички хубави и лоши моменти, възходи и падения. Съзнанието ти спира върху Човека за които си мечтал... Болката се връща по - силна от всякога и мисълта за Невъзможната Любов кара сърцето ти да се пръсне на хиляди парченца, които се разпиляват по света...

Ледения Замък се превръща в твоя Дом. Ставаш негово подобие - Леден, Празен и Безчувствен... Но и Негов Господар. Помниш, че някога си Обичал, но знаеш че сега е невъзможно. Това дори те озлобява понякога. Искаш да нараниш някой но несъзнателно нараняваш само себе си. Не усещаш болка. Вече нямаш сърце... Дал си го на злото. Надяваш се че частичка от него е паднала на хубаво, топло място. Променяш се с всеки ден... На мястото на топлото сърце вече има кубче Лед.. Превръщаш се в...Снежната Кралица

Навън беше ужасно студено. Всички бързаха за някъде и се гушеха в палтата си премръзнали. Вятърът не щадеше ничие тяло, душа и сърце. Включително и мен... Но аз не бързах за никъде. Точно в този момент не обръщах внимание на студа. Стихията не беше по - силна от Теб... Мислех къде ли си в този миг. Знаех, че си на топло. И въпреки омразата събрана в мен, бях щастлива, че не си сам. Че имаш всичко от което се нуждаеш. Аз бях сама на света. Не исках никой. Бях потънала в мисли за теб и нищо не ме интересуваше. Наблюдавах хората и тяхната борба, по-силна от всичко около мен. И защо точно ти? С какво си по - различен от всички други? Когато съм достатъчно силна и мога да имам всеки които поискам... Защо ТЕБ? Настроението ми беше ужасно, също като Времето, но не можех да скрия сиянието си при мислълта за теб... Имах предчувствие.

И ето! Видях те... След толкова много месеци без да видя лицето ти... Времето не ми беше отнело и капчица от спомена за теб. Прекрасно помнех всяка черта на лицето ти. Видях усмивката ти - все така чаровна... Очите ти, все така изкрящи... И как да Забравя, когато ТИ си нещо СВЯТО за мен... Наистина беше Щастлив и също като мен, не усещаше студа. Но не защото беше свикнал... Беше с хора които Обичаш. Играехте си с моята Стихия. За вас нямаше нищо друго освен Играта. Аз стоях отстрани незабелязана от никой и наблюдавах всяко твое движение. Знаех, че си по-Различен от другите. Имах Нужда от теб. Знаех,че ти си човека, който ще успее да събере счупените парченца от моето сърце. Исках да си мой! Исках да съм щастлива с ТЕБ. Но цената може би щеше да е прекалено висока. Исках да те затворя там, където съм щастлива аз... Леденият Замък който с времето стана мой Дом. Знам че мога да те имам, но не искам насила да събираш ледените късчета... Гледам как си заминаваш за пореден път. Гледам те и не откъсвам поглед от теб, за да те запомня добре. За да те запечатам в съзнанието си така истински както си сега. Леден Диамант се търкулва по лицето ми. "Не си отивай отново. Ти не знаеш колко боли..." Въпреки силата на Любовта ми не искам да ти причинявам болка. Не искам да страдаш заради нея. Прекалено силна е...
А дали частичката попаднала в теб, ти е говорела за Любовта ми?
Може би не... Може би си чувствал Студ...
Дано не съм сляпа за Принца превърнат в Чудовище, който тъгува за мен и Любовта която дарявам на Друг...
Като Снежната Кралица...