Защо да се лъжем?

Ти си тук, а сякаш те няма... Вече не усещам топлината и нежността ти. Как успя да се промениш толкова много за толкова кратко?! Студен си като айсберг и дори целувките ми не могат да те разтопят. Преди в очите ти винаги имаше пламъчета, които палаво си играеха, а сега в тях няма нищо, те са просто смразяващо зелени, като дълбините на океан, погубващ всичко човешко. Спомням си как вършеше всяко нещо енергично, с желание, копнеещ за живот. Във всеки твой жест, във всяка твоя постъпка имаша толкова много любов... Къде отиде всичко това? Вече действаш механично като бездушна кукла. Когато се усмихнеше, слънцето започваше да грее само за мен, аз бях център на Вселената... Но всичко това го няма сега! Не мога да те позная! Кой или какво те промени толкова много? Не разбирам... Това не си ти! Човекът, когото познавах беше мил, нежен, любвеобилен, изпълнен с любов и кипящ от енергия и живот. А този, който стои пред мен е безчувствен, нехаещ за нищо, по-студен от лед. Какво стана с теб? Сякаш някакъв демонте е обсебил... Но защо да се лъжем? Ти просто не ме обичаш вече...