Лежа сега във бялата постеля,
с поглед втренчен във тавана сив
и мъча се аз да не стена,
търсейки тунела крив.
Но болката не отшумява,
разтърсва ме, а после в миг я няма
и връща се по-силна от преди,
донасяйки на сърцето ми злини.
Тя не прощава
и съвест няма,
а следи оставя,
които животът не отвява.
И сломява ме накрая,
тихо в мрака да ридая.
Първо една сълза потича,
звън, и втората след нея тича.
И няма кой до мен да легне,
плачът ми в миг да секне.
На болката оставам аз подвластна,
до утринта прекрасна.
eli1117
05 Окт 2007 г.
