В нощта броя звезди, поглеждайки към мрака,
сълза се стича суха, но колкото и да ме боли е мека.
Прогаря пътя по който е минала, очертава си сянка
и вече границата на живота със смъртта струва ми се тънка.
Обичах ли те, или беше просто прищявка?
Обичах ли те, или от основно ястие стана подправка?
От болка победен, от мисли сломен, не чувствам вече мен,
кретен ли съм? Едва ли...Поне съм креативен,
човек без душа, разказ без думи,
без тебе се чувствам като кола без гуми,
но не ти остави ме, сам избрах си пътя
и дори крив да е, мой си е, ще свикна.
"Защото любовта е цвете, което вече не ухае,
когато е в твоите ръце, нямам сили за твоето не."
Сълзите ми вече не трогват никой от хората,
трудно изчезва вкуса на умората,
не намирам в нищо опората, затворена порта
и да плача и да викам, никой няма там.
Вечно ли ще съм в нищото ням, потънал в катран?
Сигурно не, но лъча надежда изчезна,
до вчера беше ти, а днес просто блесна и изчезна.
Бялата стена в тъмната мъгла се губи,
силен писък във вечна тишина се губи.
Сърцето ми в ръката ти е вече кал и вода,
а днешна омраза, довчера била е любовта.
Истина или магия бе..
да те търся ли... къде...?
DIGHeaD
11 Окт 2007 г.
