Рая спусна завесите с надеждата, че слънцето няма да й напомня, че не е щастлива. Това естествено не се получи, в стаята просто стана тъмно. Напрежението в слепоочията й растеше и тя чакаше момента, в който ще се прибере и ще се отпусне във топлата, ароматна вана, която не успокояваше душата й, но поне я освежаваше и я караше да се чувства жива.
Облегна се на стола, затвори уморените си очи и зачака. Неусетно заспа. Събуди я усещането, че някой я наблюдава. Веднага разпозна парфюма му. С мъка отвори очи и видя силуета на Деян в тъмното. Размърда се и го чу да казва:
- Спящата красавица се събуди... Хайде, днес трябва да отидем на едно парти.
- Точно днес ли?
- Да. Налага се. Имам нужда от пари, за да разширя фирмата и трябва да се сприятелим с една жена... ще ти обясня по пътя.
Рая го последва и докато се усети стоеше пред огледалото облечена в красива вечерна рокля. Сложи си семпъл грим и красиво бижу. Отдавна не бяха излизали и Деян беше забравил каква красота притежава момичето му. Гледаше я възхитен, докато тя оправяше непослушния кичур коса, изплъзнал се от шнолата. Прибра го, обърна съм към него и с бегла усмивка му каза:
- Готова съм.
Без да откъсва очи от лицето й Деян се приближи и я целуна. Рая му отвърна хладно, а той милвайки я по бузата продума:
- Толкова си красива...
Тези думи я прободоха в сърцето, но тя с нищо не го показа. Само се отскубна от ръцете му и отиде да облече палтото си, а думите които тя каза уж на себе си достигнаха до него:
- Да, красива съм... точно като кукла, аз съм просто една прекрасна кукла...
Мърморейки си така тя се обу и с иронична усмивка го подкани:
- Хайде, вашата кукла е готова за действие.
Деян я гледаше спокойно. Студено й каза:
- Чакай ме в колата.
- Щом господаря настоява...
Рая му се поклони и избухна в силен смях, след което му обърна гръб и се отправи подсмихвайки се към червеното Ламборджини. Влезе вътре и си пусна музика. След 5 минути Деян вече караше към дома на Силвия-жената, която трябваше да убедят, че разширението на фирмата ще им донесе много пари.
Мълчаха. Рая гледаше разсеяно през прозореца. Не реагира когато Деян смени станцията и от радиото долетяха звуците на китара. Тя просто го погледна язвително и каза:
- Както винаги...
Не получи отговор.
Спряха пред красивата, бяла къща и преди да влязат Деян с тревога наблюдаваше какво прави половинката му. Рая оправяше роклята си, а той я чакаше с ръка на бравата. Тя изправи глава, вдигна я със самочувствие и унилото лице веднага грейна в усмивка. Но тази усмивка беше така изкуствена, че Деян се отврати. За щастие само той знаеше, че тя се преструва, иначе сделката пропадаше. Тя му кимна без да променя щастливото си изражение и двойката влезе в претъпканата зала.
Вечерта беше успешна-Деян получи това, което желаеше. Рая се държа прекрасно и страшно много се хареса на домакинята. Тя дори получи покана да ги посети пак. Деян не получи такава покана, но пък беше значително по-богат. Не умееше да прави добро впечатление, хората го мислеха за студен и груб. Затова му беше Рая-когато пожелаеше от нея струеше позитивизъм и енергия. Понякога той се питаше как се преструва толкова успешно. Знаеше, че не е щастлива, но не знаеше какво друго да й даде освен пари....
Докато влизаха в колата настроението на Деян беше добро и той весело й каза:
-Е, най-сетне сключихме проклетата сделка!
Рая тръшна вратата и без да го погледне троснато отговори:
-Все тая. Пусни музика.
След два дни телефона в офиса й иззвъня. Тя тъкмо пренасяше поредния куп папки на бюрото си и бързайки да отговори на настоятелния звън не ги закрепи добре и те се разпиляха по пода...
- По дяволите! -почти изкрещя тя.
Наложи си да се успокои и най-накрая взе слушалката:
- Да моля. -гласът й беше спокоен и мек като кадифе.
- Рая?
- Да, аз съм.
- Обажда се Силвия. Искаш ли да ми правиш компания утре следобед?
Рая погледна календара. Следващият ден се падаше събота и тя нямаше причина да откаже.
- Разбира се, с удоволствие. Към колко да дойда?
- В 4 е добре. Дотогава, миличка.
- Довиждане.
Силвия беше симпатична 50-годишна жена-уверена, самонадеяна и хитра. Тя плашеше Рая с прекалената си изтънченост, с все така красивото си лице и винаги изправената фигура. Още в първия момент, в който я видя да идва любезно усмихната към тях Рая разбра, че няма да я спечели лесно на своя страна. Наистина беше трудно, но тя се справи, въпреки да знаеше, че Силвия се съгласи на сделка по-скоро защото се умори да се пазари, а не защото вярваше в успеха й. Но това нямаше значение, на Рая не й пукаше особено и не искаше отново да вижда тази жена, а сега тя я канеше отново в дома си-в тази изтънчена къща с изтънчени мебели, изтънчено обзавеждане и още по-изтънчени обитатели.
Всичко това я отвращаваше, ала на следващия ден точно в 4 следобед тя спокойно натисна звънеца. Едва бе сторила това когато на вратата се показа Силвия и весело, почти небрежно я покани да изпият по кафе. Всичко вървеше гладко-говореха си за всичко освен за пари-това веднага допадна на Рая и тя се поотпусна.
Беше изминал час и половина когато в стаята нахълта млад мъж и задъхано каза:
- Майко, трябва да поговорим! Не може вечно да ме отбягваш.
- В момента имам гости. Потърси ме после...
Чак сега чаровника забеляза Рая, която го наблюдаваше с любопитство седнала по турски на диванчето срещу майка му. Той беше висок и строен, с гарваново черна коса и красиви очи. Не можеше да откъсне поглед от него, докато той се чудеше как тяхна гостенка се чувстваше така свободно в компанията на майка му. Той реши, че на всяка цена трябва да се запознае с красивото момиче, което го гледаше като забележителност. Засега обаче излезе и изчака гостенката да си тръгне. Най-накрая Рая излезе, а майка му я изпрати до вратата и приятелски запита:
- Имаш ли с какво да се прибереш?
- Ами ще тръгна пеш, благодаря.
- Сигурна ли си?
- Разбира се. -усмихна се, помаха с ръка и тръгна към спирката за градския транспорт. Рядко й се налагаше, но обожаваше да се вози в претъпканите автобуси. Там се сливаше с обикновените хора, към които някога принадлежеше. Беше потънала в мислите си, когато чу името си. Обърна се и видя сина на Силвия да тича към нея. Достигна я и докато той си поемаше дъх тя троснато запита:
- Откъде знаете името ми?
- Прислужничката ви знае като “г-ца Рая”. - мъжът разкри прекрасната си усмивка. - Не беше трудно да се досетя.
Стана й приятно, но когато се сети за Деян бързо се опомни:
- Трябва да тръгвам...
- Какво ще кажете да изпием по кафе? Аз съм Боян.
- Току що пих, благодаря.
- Тогава нещо друго. Аз черпя...
Не можа да устои на впитите в лицето й очи.
- Добре, но нямам много време.
Отидоха в малко задимено кафене. За щастие не обърнаха внимание на отвратителното на вкус кафе и старите палачинки, защото бяха погълнати от разговора си. Той й разказа как отказал да поеме управлението на няколкото фирми, собственост на майка му, защото обичал да танцува и мислел да стане учител по латино танци. Това естествено не й се харесало и сега отказвала да говори с него. Рая може би също щеше да му сподели какво представляваше жалкия й живот, но GSM-a й звънна. Тя пребледня като позна мелодията.
- Идвам си. -каза тя и бързо затвори.
Погледна Боян, а той се учуди като видя страха в очите й, които досега бяха така спокойни и живи.
- Какво има?
- Трябва да тръгвам... съжалявам.
Тя изхвърча навън, бързо стигна до спирката и пътувайки към вкъщи сърцето й биеше неудържимо. Тя го притисна с ръка опитвайки се да спре лудия му бяг, но не се получи. Страхът беше сковал мислите й... Ами ако Деян знаеше къде е? Ако беше разбрал? Господи, той беше толкова ревнив...
Когато се прибра вече беше тъмно. Деян я посрещна на вратата и усмихвайки се я разпита как беше минало гостуването. Рая се успокои-той не знаеше нищо. Разказа му с въодушевление за срещата и за прекрасния разговор, който беше водила със Силвия. Всичко беше наред...
В понеделник телефонът в офиса й пак иззвъня. Тя го чу докато влизаше с чаша кафе в ръка. Изтича до него и вдигна слушалката. Мъжкият глас от другата страна не й беше познат:
- Рая?
- На телефона-каза тя с отегчение.
- Обажда се Боян... излизахме в събота-весела нотка трептеше в гласа му.
Чувайки това изведнъж й стана хладно, страхът си проправяше път към душата й. Тя понижи глас и почти изсъска в слушалката:
- Защо ми се обаждаш тук, по дяволите!
- Защо? Какво има?
- Нищо, нищо... Какво искаш? - усети, че е прекалено груба, но ако Деян разбереше за този разговор с нея беше свършено.
- Нека пак да излезем... - Боян се направи, че не е забелязал досадата в гласа й.
- Не мога. -кратко каза тя и затвори телефона.
Точно в този момент Деян почука тихо на вратата и подавайки главата си й каза да го чака пред ресторанта на фирмата, за да обядват. Когато излезе Рая си отдъхна и уморено се отпусна на стола.
Както винаги в края на деня Деян дойде да я вземе от кабинета й. Излязоха от фирмата и се запътиха към колата. Почти бяха стигнали, когато от тъмното се появи Боян и се запъти към нея. Краката й се подкосиха от страх да не я заговори. Това обаче не се случи. Той само бързо огледа скъпата кола, после Рая и накрая Деян. Разминавайки я нарочно се блъсна в нея и се спря да й се извини леко докосвайки рамото й. Тя трепна, объркано смотолеви “Няма нищо”и трескаво отправи поглед към Деян. Той обаче беше зает да махне есенните листа паднали върху покрива на Ламборджинито и не бе забелязал нищо.... и този път й се беше разминало.
crazy_teen4e
04 Яну 2007 г.
