Под звездите II

II част

„I thought that I had everything I didn't know what life could bring But now I see, honestly You're the one thing I got right The only one I let inside”. Новият ден започваше с тъжна музика, както никога до сега. „Да отвориш очи пред думи на истина... – помисли си той. „Да искаш да вярваш, но да знаеш, че пак ще останеш предаден”... Разтърси се от тези мисли - отново бягаше от истината.
Неочаквано силното зимно слънце блестеше в очите му и го заслепяваше. Стана от леглото и отиде до прозореца. Колко хубав слънчев ден, за средата на януари, хората бяха извадили от гардеробите по - тънките си дрехи, а заедно с тях и веселото настроение. Всичко му се струваше толкова далечно. Щастието на другите бе, като спомен от минал живот за него. Само не искаше да си спомня, не искаше...
Продължаваше да слуша същата песен, вече обличайки се за училище. Текста просто минаваше през главата му, като история за поредния разбит живот. Музиката вече не го радваше, нито сълзите. Понякога си мислеше има ли за какво още да живее, никога нямаше да бъде същия човек както преди... А тази песен, Боже тази песен му беше любима. Закопчаваше копчетата на ризата си едно по едно, а с всяко следващо минаваше и спомена кой го е разкопчавал. Погледна часовника и се забърза защото закъсняваше, грабна си чантата и се затича надолу по стълбите с развързани връзки на обувките. Обърна се да каже, че тръгва докато отваряше вратата. И преди да успее да се обърне и да види какво е станало усети, че се блъска в някой и той силно изохква. Какво по... разтриваше рамото си и видя, че пред него стой Виктория с насочена ръка към звънеца, уплаха в очите и разпилени листи навсякъде под тях.
- Ти пък какво правиш тук? И се озъби той, леко ядосан, че не е звъннала навреме.
- Аз, аз... исках да ти кажа за домашното по литература, защото излезе преди господин Димитров да го каже. Тя се наведе притеснено и започна да събира листите.
- Не можа ли да ми го кажеш на училище, а трябваше да идваш тук и да се сблъскваме така? Още по-ядосано каза той. Момичето надигна глава към него със сълзите на очите и простена извинявай, не исках така да стане. В главата на Раян веднага излезе мисълта „Боже, какво правя, аз стоя тук и истерично крещя, сигурно съм я изплашил, не съм такова чудовище...”. Наведе се към нея, протегна ръка към брадичката й, за да види очите й. Не Вики, ти извинявай. Нека ти помогна. Събра листите, подаде й ги с думите:
- Извинявай, ако съм бил груб, най-малко теб съм очаквал да видя. Ударих ли те, добре ли си? Вики, се стресна сякаш излиза от силен транс.
- Да да, добре съм. Потърквайки и своето рамо. Не можеше да повярва, че това е той, че говори с нея, че и се извини. За миг и се стори, че е видяла момчето, от преди.
- Е, аз трябва да тръгвам, а ти защо още стоиш тук, ще закъснееш. Мислите й веднага се разсеяха. А да, отивам си. Обърна се, направи няколко крачки, докато Раян затваряше вратата. После рязко се обърна към него с всичката смелост, която имаше.
- Раян, може ли да вървя с теб? Той надигна очи към нея, в които се четеше голяма досада премесена с малко учудване.
- Ъ... да, да може. Виктория му се усмихна нежно и сияещо с красивата си усмивка, която сякаш стопи нещо в него, но той не го показа и безразлично тръгна до нея по улицата. През повечето време мълчаха за разлика от мислите на Виктория, които силно препускаха в главата й. Искаше и се точно в този момент когато са заедно да каже толкова много неща, но предчувстваше, че ще бъде отхвърлена както винаги и се отказа. Стигнаха до училище без да си проговорят. Тя спря и му каза:
- Знам, че за теб е по-добре да не ни виждат заедно извън училище. Ето ти домашното по литература, довиждане. Подаде му малко листче с тема и се изгуби сред другите.
„You can talk all you want but my skin is really thick I’m the leader of a crowd and my game is really slick” – ето я темата и в час по математика. И така до края на деня, редовете музика след мислите се губят, часовете скука в заблудата се давят. „Себе си ли лъжеш Раян?”. Искаше му се да си отреже главата, само за да се отърве от очите на това момиче. „Какво, какво ти става бе”, още яростни думи наум…