Защо аз - II

Соня се бе събудила чак по обед. За щастие се чувстваше добре и нямаше и следа от махмурлук, пък тя вече бе научила, че не е особено здравословно да прекалява с алкохола!

С течение на времето и с приближаване на нощта, Соня ставаше все по-неспокойна. Постоянно мислеше какво да каже на Стефан щом го види. Опитваше се да предвиди неговите реакции. Колкото и да се стараеше не можеше да го изтръгне от мислите си. Стомахът й се беше свил на топка и вече беше изпушила половина от цигарите в кутията си.

Вече беше време! Тя си каза”Да става каквото ще! Хич не ми и пука!”, облече се, гримира се набързо и излезе. Вървеше с високо вдигната глава, но вътрешно пищеше от ужас. Искаше и се по-скоро да се скрие някъде! Ето го и заведението… Тя отвори вратата. Там при всички останали седеше и Стефан. Останалите започнаха да я заговарят:
-О, мила, ти се появи бе! Вече бяхме загубили надежда!
-Как си? Днес май си се борила да оживееш след снощното запиване!
Всички се разсмяха. Само Стефан я погледна с най-студения поглед, на който беше способен. А тя не посмя да му каже дори ”Здравей! Как си? ” Та имаше ли смисъл да го пита, след като и сама виждаше?! Нещото, което я учуди най-много беше бутилката бира и чашата с уиски, които бяха пред него.Т ой отпи доста голяма глътка от гъстата течност с цвят на кехлибар .Какво? Та той никога не пиеше!

Стефан беше пълна противоположност на Соня: не пушеше, не пиеше и по принцип рядко оставаше до късно, когато се събираха… работата преди всичко! Чак когато седна, а тя се постара да седне възможно най-далече от обвинителния поглед на Стефан, той й каза едва - едва през зъби: ”Добре дошла!”. Каза го с такава омраза и презрение, че и най-заблудения човечец би разбрал “скрития” подтекст… а по-точно: ”Върви си! Махай се! Не желая да си тук!

А тя, измамницата, единствено го погледна с болка и съжаление! По дяволите как си позволи изобщо да му причини това!? Тя усети как ръцете й трепереха и нямаше смелост да вдигне очите си от цигарената кутия. Не разбра как успя да изпие 3 бири. Главата й се бе замаяла. Изведнъж някой зададе най-ужасния въпрос на света:

-Ей, Стефко, ти си голям глупчо щом изпусна момиче като Соня! Какво ти направи толкова, че я остави?
Кой беше тоя тъпанар? как може до го пита такива работи изобщо?!... Когато тя събра смелост до вдигне очите си от кутията с цигари и срещна погледа на Стефан, тя бе ужасена… Толкова болка, толкова омраза, толкова презрение! Той се изсмя. Да! Изсмя се, но с толкова трагизъм и ирония, че Соня я побиха тръпки.

-Аз ли?! Това е смешно!Тя ме заряза сякаш никога нещо не е било! - той я погледна…не той направо я удари с поглед! -Не ме гледай така стреснато, нима не е истина! Изобщо не те интересуваше какво изпитвам аз?! Какво искам! Ти егоистке, не помисли изобщо за мен! За тази цялата болка и разочарование, които ми причини! Изостави ме… сам без мечти, без любов, без топлина, без надежда… Остави ми само спомените, които всеки божи ден разкъсваха моето сърце! И защо по дяволите?!! Чак сега, когато всичко свърши, разбирам онзи начин, по който го гледаше и как възвишено говореше за него. А когато той те погледнеше лицето ти грейваше, а в очите ти се появяваше едно не обикновено пламъче. Пламъче, което никога не можах да разпаля в теб! Заради Георги беше всичко, нали! Ах ти лицемерке, ти измамнице, а онзи ден си премълча, не каза нищо. Остави ме да мисля, че просто сам ненужен вече като изхабена вещ! А е било заради собствения ми брат! Никога не си ме обичала, нали!?

Той отново се изсмя и допи питието си…
Всичко свърши! Соня загуби! Загуби всичко! Абсолютно всичко: любов, мечти, надежда и силата да си ги върне! А най-лошото беше, че не й пукаше! Изобщо!! Тя бе наранила дълбоко Стефан, а сигурно и Георги вече я мразеше!!! Тя вече бе ненужна, единствено нараняваше хората! Нямаше смисъл да живее! Огромна буца заседна в гърлото й, а сълзите напираха… НЕ, не можеше да остане тук. Трябваше да се скрие, да изчезне. Да изплаче сълзите си, да изхвърли сърцето си! Не и бе нужно вече, не го искаше! Тя стана и си отиде...

Безпътно се скиташе и търсеше подслон… Неочаквано се осъзна под стария мост на близката река. Винаги, когато беше в лошо настроение, трябваше да вземе важно решение, да поиска съвет или просто трябваше да се наплаче, тя отиваше там. Речната вода винаги бе на резположение, никога не я упрекваше и не бе способна да издаде тайните й. А само монотонно шумолеше. Вечерта беше адски студена. Духаше леден и щипещ вятър. Тя седна на един влажен камък близо до водата. Няколко сълзи изгаряха замръзналите й бузи. Тихо зарида… вече лицето й бе обляно в сълзи! Тъжна песен зазвуча в душата й и хиляди въпроси заваляха като дъжд: ”Аз просто исках да бъда щастлива! Никого не исках до нараня… О, Боже, как се стина до тук? Как позволих това да се случи? О… защо аз? Защо аз, точно аз?! Винаги аз съм проблемът, винаги аз съм виновницата и голямата грешка, която трябва да се премахне!...

Всичко, което така старателно се бе опитала да забрави се завърна! Преди време бе игнорирала любовта си към Георги, вината, която гореше душата й и чувството че е безполезна, и че няма смисъл до живее! Бе ги забутала в най-тъмното кътче на душата си и ги бе заключила там. Но сега те бяха по-силни от всякога и изгаряха с цялата си мощ безпомощната и душа! Сега само леко шумолящата леко на водата можеше да и помогне! Отчаяните мисли че трябва да изчезне надделяха: ”Сбогом! Всичко свърши! Доволни ли сте?! Вие победихте! Аз загубих!З агубих всичко!"...