Бягство | Поезия

По тревата боса, като изплашено дете тичах,
гръб обърнах ти, с лоши думи тайно те наричах...
Сълзи нямаше тогава, просто бягах, мислех, че успявам...
От теб обаче, едва сега разбирам, няма как да избягам...

Стиснала в ръката, цветето наскоро подарено,
търсих място, където да се скрия, сърцето да не бъде наранено...
Скрих се в дупка черна, дом направен ми от старото дърво,....
Крещях и плачех, не исках да си мисля за всичко какво е било...

Сутрин, къпах се в на слънцето черно лъчите...
От дупката излизах, за кратко само, вървях и тайно търсех ти очите...
Сама пред себе си не го признавах, но за тебе всичко давах...
Но на пук на всичко сякаш сама от тебе бягах...

Давех се в сълзите си и мислех, че нормално е това...
Извадих си сърцето, в парцал увих го и стисках до гърдите...
Бели перли, сякаш това ми бяха сълзите, заплетени бяха в косите...
Молех се да се накарам да повярвам, че всичко е било игра..

Кървави ръцете станаха ми от сърцето полуживо...
Държах и стисках го, мъчех го, въпреки, че ми беше мило...
Гласно изричах, че не искам повече никога да те срещна...
Но вътрешно крещях, че думата ми е лъжа, че е грешна...

Вървях по шосе осеяно със стъкла, около него беше заобиколено само от кална земя...
Чудех се дали ще успея мъртвото сърце с нещо друго да заменя?
Държах си още сърцето в ръцете, името ти шепнех безгласно ...
Опитвах се да забравя, че държа се онази част от мен ужасно...

Истината е, че без теб оставам си просто сама ...
Прегърната вместо от теб, от ужасна празнота...
Уж твоята ръка ме гали, а ме попарва слана...