Кристина хвана студената ръка на момичето, което лежеше на единственото легло в тясната болнична стая, и я стисна силно сякаш за да й влее малко живот. Не можеше да повярва на това, което ставаше... Искаше й се да е просто кошмар, лош кошмар, който скоро ще свърши.
- Беше ми най-добрата приятелка – тихо прошепна тя, като че ли повече на себе си от колкото на момчето, стоящо мълчаливо зад нея – Познавам я от както се помня. Дори да бях имала сестра, нямаше да я обичам повече от колкото обичах Теди... Бяхме неразделни, дори си бяхме обещали никога и нищо да не ни раздели. Как можа да се стигне до тук, не мога да си го обясня... Какво каза лекарят за нейното състояние, Иво?
- Каза, че най-вероятно няма да издържи до утре – думите бяха произнесени равно, но само той си знаеше какво му струваше да ги изрече на глас.
Крис скри лице в ръцете си и се разплака. Как му се искаше и на Иво да направи точно това сега... Но не. Той нямаше право да го направи. Мъжете никога не плачат... Беше силен. Щеше да се справи. Отново. Какво от това, че единственото, което желаеше сега бе да върне времето назад и да промени всичко. Направи толкова грешки, погуби един живот и единствената любов, която беше получавал в живота си, беше на път да умре.
Спомените го върнаха една година назад. Току-що беше видял Теди – най-красивото момиче, което беше виждал някога. Весела, жизнена, забавна и толкова нежна, тя беше неговият идеал и той никога не си и беше помислял, че едно толкова прекрасно създание като нея ще обърне внимание на такъв като него, най-малко пък, че ще може да го обича по този невероятен всепоглъщащ начин. Беше любов от пръв поглед – между него, “лошото момче”, което бягаше от училище, събираше се с неподходящи хора и докарваше родителите си до отчаяние с ужасното си поведение, и нея, отличничката на класа, най-красивото и желано момиче в гимназията, гордост за всички свои приятели и роднини. Какво намери тя у него, никой така и не разбра. Но силните й чувства към това момче бяха очевидни за всички. Иво и сега си спомняше първата им целувка – онова вълшебно усещане и чувството, че може да направи всичко, стига тя да е до него.
- Ще те обичам винаги! – беше му казала тя.
И спази обещанието си. Обичаше го, обожаваше го, боготвореше го... Той беше нейният свят и за него тя бе готова на всичко. Тя не харесваше неговите приятели, но никога не му го каза. Мълчеше си, когато той я водеше на техните “сбирки” и дори се съгласи да пуши с тях марихуана. Но той трябваше да предвиди какво ще стане след като въведе едно толкова невинно и сляпо за опасностите на дрогата момиче в тази среда, трябаше да я предупреди. Но не го направи...
Теди стана изнервена и много раздразнителна, на моменти дори агресивна. Оценките й в училище падаха главоломно. Приятелите и един по един я изоставяха. Никой не си обясняваше промяната у нея. Отказа се дори от Криси, своята най-добра приятелка, която единствена й остана вярна до края. Дори Иво не можа да разбере кога и как беше станало, но научи, че момчета от неговата компания са й дали хероин и от тогава тя го взима редовно. Тогава той говори с нея, опита се да и обясни, че дори той самият не би стигнал до толкова твърда дрога, тъй като последствията щяха да бъдат убийствени. Тя обеща да спре. Но излъга. И отново, и отново... Докато един ден Иво, напълно отчаян, я заплаши, че ако тя повтори, ще я напусне. Но тя отново го направи. Молеше го, умоляваше го да не си отива, поне той да не я оставя сама. И след като чу силното тръшване на вратата, Теди вече не виждаше смисъл да продължава да живее. Казват, че след като се прибрали родителите й я намерили да лежи в безсъзнание на пода – полумъртва от взетата свръхдоза.
- Защо... – промълви той и за първи път от както се помнеше две сълзи потекоха по лицето му – Трябваше на мен да се случи това, не на нея... Толкова я обичам!
Устните на бледото лице на Теди леко се раздвижиха.
- И аз... те обичам – бяха нейните последни думи.
Той никога не я забрави... и никога не я смени с друга.
Може би другаде, в друго време и в обстоятелства те щяха да имат шанс да бъдат щастливи... Но не тук, не сега, не и в този живот.
black_lady
05 Фев 2005 г.
, но невероятно произведение!
направо се сдухах 
едно нещо обаче не ми хареса,цитирам " Той нямаше право да го направи. Мъжете никога не плачат... Беше силен. Щеше да се справи. " - мъжете също имат чувства и имат право да плачат... те също са хора,имат сърце,обичат... и кой го е измислил това,че не може да плачат? 
поне според мен всеки има право да си излее болката 
колкото до коментара на CaTw0MaN, всичко си е въпрос на принципи на човека, аз познавам хора, които мислят по този начин, както и такива, които не...
.
super razkaz malko e tajni4ak.
,но толкова истински..просто велик - браво
vapreki 4e nebqxme v idealni otno6eniq s gadeto i az vse pak bqx priqtelka s nego 
naistina e ujasno Nikoga i na nikoi ne mu pojelavam da prejivee takova ne6to
No ina4e razkaza e naistina realisti4en--dano ne ti se e nalagalo da go prijivee6 za da go napishesh
