Разходка под дъжда

- Не може ли просто да се разкараш? - извика тя в празната нощ.
Ехото се понесе далеч, далеч и се върна, за да й напомни колко лишен от разум беше викът й. «Като на луда» помисли си тя и разтърси глава, за да прогони тази мисъл. Тя обаче се въртеше като досадна муха в съзнанието й и изглежда нямаше намерение да си ходи. Поне не скоро.
«А не беше ли луда? ». Още една досадна муха.
«Не си ли вече побъркана, миличка? »
Тази предизвика у нея нервен смях, който обаче бързо заглъхна.
- Не съм луда, не съм луда... Просто минавам през труден период. - прошепна си тя и пъхна ръце в джобовете си, за да спре студа, който бавно си проправяше път през дрехите й.
Заваля. Тя продължи да върви, не си направи труда да спре. Едрите капки на пороя я караха да се чувства жива.
«А защо да живееш, след като те е обхванало пълно безразличие? »
- Махай се. - процеди през зъби тя.
В главата й за момент настъпи тишина. Но само за момент. Уви, затишие пред буря. Мислите запрепускаха бързо като светлината.
- Всъщност не съм безразлична. Просто съм ядосана. Адски ядосана...
«Никой няма да разбере, не се притеснявай»
- Разбира се, че никой няма да разбере. - каза тя и бръкна в джоба на раницата си, търсейки цигарите.
- О, мамка му! - почти извика тя, сещайки се, че ги отказа преди повече от месец. . Старият навик обаче още я тормозеше и караше да се ядосва всеки път щом усетеше празните си ръце да шават из чантата. Този път тя не обърна внимание на това.
- Какво да правя, какво да правя сега. С какво да запълня глупавата празнина в себе си?
«Има хора, които могат да ти бъдат приятели. Знаеш го. »
- Не мога да им вярвам.
«Не искаш. »
- Добре, не искам... И си говоря сама. Първи признак на полудяването.
«Ха - ха - ха» разсмя се гласчето в главата й и това я накара да настръхне.
- Разкарай се. - лека истерия прозвуча в думите й.
«Спокойно, не си луда. Само недей да крещиш вече като преди малко. Онзи човек ей там те гледа... »
Тя погледна вдясно и видя седналия на пейката мъж, който я следеше с любопитство, докато минаваше покрай него.
Минути на затишие. Може би няколко. Тогава гласът се обади отново.
«Самотна ли си? »
- Не. - ядосано му отвърна тя, сякаш това би трябвало да сложи край на разговора. Гласчето не беше на същото мнение. То продължи да човърка в душата й.
«А защо не можеш да обикнеш никой? По тази земя има хора, които няма да те наранят. »
Момичето се разсмя и отговори:
- Вече не разчитам много на това. Щом ти вземе всичко, всеки рано или късно те изритва от живота си.
«Гледай по - оптимистично на нещата. »
- Там е работата. Ако някой отново ме нарани, то той ще нарани мен, а не теб. Какво право имаш тогава да ми даваш съвети? Ти си просто едно глупаво гласче, което чувам в моментите, в които съм разстроена. Затова просто млъкни!

Следващите 15 минути и тишината, с която бяха изпълнени, й се сториха като истинско блаженство. Чуваше само кроткото рамене и шумоленето на листата. Скоро обаче това се измести от настойчивото пеене на гласчето. Да, то пееше !Пееше някаква весела, детска песничка и отвреме - навреме тананикането му прерастваше в смях.
- Разкарай се, по дяволите! - извика отново тя.
Песничката изведнъж секна.
«Ще те помислят за луда, миличка. »
- Не ме интересува. Просто изчезни от главата ми.
«Няма. Или по - скоро - не мога. »
- Я се опитай. Може пък да се получи. - искаше думите й да прозвучат хапливо, но вместо това от тях прозираше страх.
«Не мога. Ако изчезна ще се самоунищожиш. Трябва да те върна към самата теб. »
- Що за философски простотии...
«Сега ти ще ме слушаш, драга. Затвори хубавите си устенца и добре ме чуй!»
- Не искам да те слушам повече!
«Ще се наложи. Така или иначе не можеш да ме прогониш. Ако ме изслушаш ще си отида. »
Тя въздъхна и уморено каза:
- Добре. Давай.
«Трябва да вярваш повече в хората. Подминавай лошите, но отвори очите си за добрите. »
- И как предлагаш да ги разпознавам? С детектор на лъжата ли?
«Прекалено трудно понасяш човешката си природа. »
- Да. Искам да я превъзмогна.
«Затова боговете те наказват. »
- Няма никакви богове.
«Така да бъде. И въпреки това... осъдена си да бъдеш човек. . Приеми го. »
- Не искам.
«Трябва. »
- Защо?
«Защото ще си останеш сама. »

Дъждът бе спрял. Едно щурче се обади в близките храсти и тя се усмихна на нелепата ситуация - върви и си говори сама. Ако се наблюдаваше отстрани сигурно добре би се посмяла. Сега обаче не й беше до смях. Гневът напираше да излезе. Струваше й се, че ако го пусне той ще залее целия свят...
«Премахни този гняв от себе си... »
- Той ми подсказва, че още мога да чувствам. Нещо... било то и само гняв!
Тишината след отговора й показа, че доводите на гласчето се изчерпват. За момент си помисли, че то може би е право. Може би наистина трябва да приеме, че хората винаги ще я разочароват...
«Обичай. И позволи на другите да те обичат. »
- Колко лесно звучи, нали...
«Не е чак толкова трудно. »
- Ще се махнеш ли най - накрая?
«Тръгвам. »
- Ето, каза нещо полезно.
«Обичай... »
«До следващия път. »

Дъждът заваля отново. Този път тя се скри под покрива на близкия магазин и се загледа към току - що изгрялата луна. «Обичай» бе казало гласчето... Кого да обича? Някого. Някой ден. В някой слънчев есенен ден. Или пък през пролетта. Къде ли ще го срещне? В автобуса? Или докато си върви по тротоара?
- Нима мечтая?
О, глупава човешка природа!

Тя се усмихна на луната и весело изтича под дъжда. «Позволи на другите да те обичат» бе казало то... А защо не?